85 години от първото преминаване по северната стена на Мальовица
На снимката: Косьо Локмаджиев по финалната камина на тур “Класически” – Юли 2016г
Вр. Мальовица…
Честно казано, не познаваме български алпинист, който не мечтае да се изкатери по нейната Северна стена.
Всеки, който я погледне още от ЦПШ остава запленен от нея.
И така като я гледаме, имаме и голям повод за гордост – “Черния триъгълник”, както е наричана Северната стена открай време, е разбил на пух и прах амбициите на редица смелчаци, в това число и не малко светила в европейския алпинизъм.
Австрийци, италианци, французи и редици български алпинисти правят отчаяни опити да изкачат непристъпната стена. Мнозина считат изкачването и за невъзможно, което се утвърждава като мнение в средите на алпинизма след неуспешния опит на Раймонд Лайнингер – именит французин, дошъл в страната ни специално за да изкачи Триъгълника. Но и той се оттегля след преодолени едва около 60м. височина …
Стената остава непревземаема … докато към нея не се отправят българските планинари от Рилски турист, с водач Коста Саваджиев и членовете на клуба Георги Стоименов, Борис Чешмеджиев и Владимир Лимончев …
На 20 август 1938 година, след около 20-дневна подготовка предимно на Лакатнишките скали, четиримата другари установяват своя лагер над третото малко езеро, на 15 минути от стената. Още на същия ден преди обед, свръзката Коста Саваджиев – Георги Стоименов прегръщат двамата си единствени помощници в начинанието и започват катеренето по отвесната стена. Тръгват с намерение да проучат пътя за изкачването и да издърпат тежките припаси – 25 – 30 кг. клинове и карабинери след което да се спуснат по въжета до подножието на скалата, където да пренощуват и рано на другия ден, да започнат същинското изкачване на останалите 200 метра. Напредват бавно заради трудните и отвесни скални пасажи и първия ден преминават около 60 метра. С огромни усилия изнасят тежките раници, пълни с клинове, карабинери и малко храна. Привечер се спускат, пренощуват и със 120-те клина, саморъчно изковани от Саваджиев, и 60-метровото въже, донесено им от приятел завърнал се от Германия, рано на 21 Август двамата атакуват върха…
Дават си дума преди тръгването, че “..или живи трябва да излезем на върха, или в скалата да останем..” и не след дълго вече връщане назад не е възможно и единствения изход от Триъгълника е през върха му!
След първата нощ на стената Коста Саваджиев разказва:
“На следното утро – 22 август, неспали и премръзнали, очаквахме изгряването на слънцето да ни стопли. В 6.30 ч. продължихме прекъснатото изкачване. Пред нас се изправяше гладка и студена стена, без никакви изгледи да се забие кука или пък да се очертава място за хватка. След двучасово висене на въжето, почти на едно и също място и в постоянно търсене с поглед и опипване с ръце, в последния момент под един лишей се откри малък процеп, точно колкото да забия един от най-малките клинове, които имах. На тоя клин биде закачена една висяща стъпалка, и с помощта на въжето, бях притеглен нагоре. Изкачих се едва с два метра и стъпих на една тревиста топка, която се свличаше бавно под краката ми. Големи усилия трябваше да направя, докато се задържа за една минута, през което време трябваше да намеря място за кука, да я забия и да прекарам въжето, за да увисна на него, и след което, да окача друга висяща стъпалка, на която да стъпя с единия крак. Все така трудно и бавно, по гладката, без хватки стена, се придвижвах нагоре. Най-после след 12 часова непосилна и непрекъсната борба със скалата, без хапка хляб и глътка вода, ние двамата стъпихме на една наклонена площадка, голяма колкото да седнем двамата. Тук, завързани о забит здраво в скалата клин, ние си отдъхнахме и унищожихме малкото храна и вода, що носехме.”
След още половин-часово катерене, вечерта стигат до сравнително широко място за пренощуване. До тук са преминали 120м и остават още толкова. За връщане назад вече изобщо не може да се говори…
Осигуряват се на площадката с два клина, но краката им все пак висят навън над бездната… Но много скоро този дискомфорт ще стане най-малката им грижа защото към 01:30ч през нощта ясното и звездно небе се помрачава от черни облаци и започва да вали.
“Небосклона се осветяваше от честите светкавици, а страшните гърмотевици разтърсваха скалите. Гласът на приятелите, които съобщаваха времето, вече не можеше да се чува. Това положение ни доста обезпокои, защото за нас беше ясно всичко; щом удари дъжд, като измокри добре скалата и нас, и след това духне студения вятър, всичко ще бъде свършено… И на скалата ще остане да блести само символа на другарството. Но не това ни плашеше нас, плашеше ни мисълта, че няма да можем да реализираме нашия блян, с който живяхме толкова месеци преди това – да изкачим непристъпната скала!” – разказва Коста Саваджиев.
Но изглежда, че планината е благосклонна към тях. Към 6 ч. сутринта облаците се разкъсват и червените слънчеви лъчи огряват мокрите и измръзнали алпинисти.
“Дали защото не бяхме спали, или защото бяхме в силно възбудено състояние – пред нас се откриваше величествена гледка, която ни омайваше и сковаваше на мястото гдето бяхме завързани. И питахме се двамата, дали това не ще ни бъде последно виждане на слънчевия блестящ изгрев, та толкова вълшебно ни се вижда всичко…!”
Веднага щом се затоплят поемат нагоре. Пред тях се изправя огромен надвес, който в тъмното е бил невидим. След три часа работа и той е преминат, но трудните и рискови пасажи продължават..
Най-после достигат до по-лек пасаж и взимат глътка въздух..
“Оттук нагоре пътя беше значително по-лек. Вървяхме по един 45 градуса наклонен корниз, широк 30 см. и обрасъл с трева. Обаче корнизът свърши след 7-8 метра за наша изненада, на гладка стена около 2 метра, след което пак продължаваше нагоре. Големи усилия и кураж употребих докато мина тези 2 метра. Връщах се 2 или 3 пъти, но при мисълта, че друг изход няма, реших да направя големия риск, като увисна на въжето с гръб към пропастта и с лявата ръка се хвана само за тревата и се притегля с цялото си тяло оттатък, към продължението на корниза. Ободрен от внезапен прилив на сили, с последен напън увиснах на въжето на една височина около 200 метра и успях да се добера до започващия отново тревист корниз, но съвсем изморен и отпаднал. Задъхан стоях няколко минути, след което успях да забия един “зверски” клин.”
Не след дълго излизат близо до върха и виждат главите на другарите си, дошли да им донесат глътка вода и парче лимон. Легнали по корем горе, с глави надвесени над пропастта, те ги ободряват с думите. – “Коце, кураж, малко остана”! Над тях остава последното препятствие – върховата “камина”…
“7-8 метра пред върха идваше последното изпитание – камината, която преминаваше вече в прав ъгъл. Отгоре беше затисната с голям камък, който образуваше надвес от около 1.20 м. След като забих клин в подножието на надвеса, изнесох се с лявата ръка, обаче главата и дясната ми ръка останаха под камък. Направих последни усилия да изнеса и дясната ръка, но увиснах само на лявата, която не издържа и друснах на забития клин в подножието на надвеса, като предварително успех да се заловя за въжето – като по такъв начин удара значително се намали.
Уморен и задъхан почивах , след което отново почнах да се катеря. Тоя път имах по-голям шанс – излязох горе и стъпих с двата крака. Оставаха още 5-6 метра до върха, обаче тура беше свършен.
Другарите, които чакаха горе с нетърпение, ми хвърлиха половин лимон и половин ябълка. Унищожих всичко веднага и чак тогава ми чуха гласа . Отдъхнах още 2-3 минути и почнах да прибирам въжетата, на които бяха завързани клиновете, карабинерите и верния другар “Гошо”, който дойде също уморен и отпаднал, защото от предния ден в 18 часа не бяхме нито яли, нито пили вода. А беше вече 14 ч. След пладне, вторник, т. е. на скалите бяхме прекарали около 44 часа.
След една минутка качване истинските ни другари на скалата ни стискаха ръцете с просълзени от радост очи.
Мъглите почнаха да обвиват челото на върха, излезе и вятър. Орлите неспокойно се виеха над нас, пропъдени от своите гнезда, те като, че ли търсеха по-непристъпни места за убежище…
А “Мальовица” беше победена!“
Думите на Коста Саваджиев са достатъчно показателни, за героизма и себеотрицанието проявени през това историческо и знаменито изкачване на легендарния връх.
Той не получава нито един орден или официално звание за постижението си, което за времето е било на европейско, а може би и на по-високо ниво. Единствено в средите на алпинизма той получава нужното признание и е наричан от едно цяло поколение планинари “Учителя”. Доживя дълбоки старини като преди това прокарва голям брой катерачни маршрути във всички алпийски части на планините у нас.
За съжаление Георги Стоименов не се радва дълго на постижението си – едва две години след изкачването, през 1940г. на своя рожден ден – 20ти Януари, загива в лавина по склоновете на Мусала..
Но всяка година на 23 август, планинари и алпинисти изкачват връх Голяма Мальовица, по един или друг начин за да се поклонят пред подвига и на двамата, извършен на 23 август 1938 година … !
Използвани източници: ClimbingGuideBG.com, VerticalWorld.net
Снимки/текст: Христо Тумбев, Бранислав Бранков
Планинските водачи на Into The Wild са членове на UIMLA и АПХ
Алпийските програми се изпълняват от лицензирани IFMGA водачи
